Антоанета Лейдъм
Основател
Здравейте. Аз съм Тони и съм една от вас! Моето лице е едно от лицата на депресията. През живота си съм се сблъсквала с паник атаки, тревожност и бърнаут. Но никога не съм знаела какво се случва с мен. Не можех да разпозная симптомите. Не можах да разпозная и симптомите на депресията, когато тя се появи в живота ми. Отне ми 19 месеца, за да разбера, че тя ме е обзела, преобърнала е живота ми и ме е променила. Усещах, че нещо не е наред, но не можех да го обясня или да му дам име.
Ето и моята история: Срещнах своя съпруг, омъжих се, забременях и родих прекрасно, здраво детенце. Случваха ми се най-хубавите неща за всяка жена. От мен се очакваше да изпитвам единствено и само щастие и душевна хармония, но изобщо не беше така.
По време на бременността ми и след раждането преживях много тежки моменти. Задавах си въпроси, които ме объркваха, вцепеняваха и стресираха. Сбърках ли в избора си на човек до мен? Трябваше ли изобщо да забременявам? Защо не съм щастлива? Минаваха ми мисли като – Ако на човека до мен му се случи нещо лошо, аз ще съм по-добре и много други подобни.
Отдавах всичко, което се случваше с мен, на хормоналното ми състояние и на бременността. Преминах през три различни държави, докато бях в депресивно състояние, но никъде никой не ми обясни какво се случва с мен, нито можа да ми помогне да се излекувам. Никой от моите близки не забеляза, че нещо не е наред с мен. Съпругът ми също не виждаше какво се случва. Той изживяваше най-голямото щастие – това да си родител, а аз не можех да го споделя с него и се упреквах затова.
Самообвинявах се за всичко, което изпитвах или по-скоро, което не можех да изпитам. Истината е, че депресираните хора търсят усещането, наречено „Щастие“ и дори само, за да си припомнят какво е, се залъгват, че са добре. Но повечето от нас почти не го помнят и им се вижда като нещо нереално.
За мен, в онзи момент, щастието изглеждаше напълно недостижимо. Бях потънала в мрачни мисли, бях несигурна, обзета от празнина, пустош, бездушие, не можех да обичам никого. Не бях пълноценна майка за детето си, не му давах максимума, който заслужаваше. Страхувах се дори да остана насаме с него, за да не му направя нещо. Преломният момент в моето осъзнаване дойде именно, когато си помислих, че мога да хвърля сина си от петия етаж и всичко просто да приключи. И сега, когато си мисля за този момент, настръхвам. Защото синът ми е най-хубавото нещо, което ми се е случвало!
В онзи момент обаче, колкото и ужасен да беше, разбрах най-накрая какво се случва с мен. Разбрах, че страдам от ДЕПРЕСИЯ. Но това беше само първата стъпка. Осъзнах, че оттук насетне предстои продължителна битка. Няма да ви лъжа, пътят беше дълъг и много трънлив и все още не е свършил. Но вече се познавам добре, усещам, когато започвам да изпадам в кратки депресивни състояния. И тогава просто удрям спирачката и си отделям време за мен, в което да се погрижа за себе си. Освобождавам съзнанието и релаксирам физиката си така, че фокусът да е само върху мен. Преосмислих ценностите си, желанията в живота си, пренаредих приоритетите си – това беше основата на моето оздравяване.
Открих и своята мисия!
За съжаление, депресията не е тема, по която се говори достатъчно, а има нужда! Смята се, че е нормално да се чувстваме потиснати, да имаме депресивни моменти, че те ще отминат от само себе си. Но не става така. Всичко е в наши ръце! От нас зависи дали сме готови и дали искаме да извървим най-трудния път – пътят към себе си. Защото никой не ни учи как да го направим и никой няма да го извърви вместо нас.
Благодарна съм, че депресията дойде в живота ми. Благодарение на нея разбрах коя всъщност съм, какво искам за себе си, какво ме прави щастлива, вместо да робувам на това, което заобикалящият свят ми налага. Именно желанието да бъда пак себе си ми помогна най-много да изляза от моето депресивно състояние и да се върна към новата версия на така липсващо ми „старо аз“. Помогна ми да усетя онзи хъс за живот, който имах, желанието да се усмихвам, за щастие, за комуникация… Ооо, да и да ОБИЧАМ, да обичам отново!
Започнах да се образовам по темата, тръгнах на различни курсове, терапии, прочетох много книги и продължавам да търся, не спирам да го правя. Всеки трябва да направи именно това – да открие своята вътрешна мотивация и да я следва. Не е лесно, но си заслужава! Защото менталното ни здраве е не по-малко важно от физическото ни здраве! И ние дължим на себе си да се погрижим за него!